Има директива от каките от фирмата да сме с багажа във фоайето в 8:30, за да се товарим на автобусите и да заминаваме на пристанището. Макар да си знам какво ще стане, не мога да се науча да закъснявам.
Курдисваме се росни-росни в 8:40 (преко сили) в уреченото място и започваме да чакаме, до 8:45 повечето сме се събрали, идват и автобусите. Товарим си багажа и се качваме.
87 човека, естествено, чакат последните трима хубостници до 9 и кусур.
Това е нашенеца, като му се каже 8:30, той си знае след 9 и хич не го е еня, дали някой седи и чака!!!
Нейсе, качваме се на ферибота и заминаваме. Пътят е около час и половина. Беше малко студено, че беше излязъл един вятър, а имаше и облаци, но инак би беше прекрасно!
В Принцовите острови се влюбих безнадеждно и от раз. Най-големият кеф е че няма коли (освен за полицията, пожарната и бърза помощ), придвижването е пеша, с колело или с файтон! СТРАХОТНО!
Островът Büyük ada е с разкошни, дребни, кокетни вилички, потънали сред зеленина. Не видях вила на повече от три етажа. Нищо общо няма с нашенските разбирания за курорт!
Мога само да покажа няколко снимки и да въздишам... Колко ми се ще да живея там!!!
С това прекрасно преживяване купонът свърши, пътуваме на обратно с ферибота, леко тъжно, леко уморено, настроението е минорно, а и времето не предразполага особено.
Вятърът се е усилил, препръсква дъжд...
Пристигаме в Истанбул, товарим се на рейсовете и потегляме за България.
Както се носим по магистралата и аз блея през прозореца, насред пустошта един човек с косачка подстригва тревните площи.
Това не се вижда често в нашите паркове, дето са в града, какво остава някой да подържа тревата край магистралата!!! То там и трева няма всъщност, само буренища.
Спираме за почивка малко преди границата в един мотел със супермаркет. Докато хората се разтъпкват, хранят и си почиват, от мотела излиза един човек с маркуч и четка и започва да мие автобусите, като пристигнаха още, се включиха и други двама. Измиха всички автобуси, които бяха спрели пред мотела по реда на пристигането им.
Линията на разсъжденията е проста: ти ми караш хора, които пазаруват, хранят се и харчат пари в моето място – аз ти мия автобуса и те предразполагам пак да спреш при мен.
Вика му се трудолюбие и предприемчивост!
На границата минахме за около час и без проблеми, продължаваме в България, т.е. вече в Евросъюза и си мисля как не ми се прибира, липсва ми това ведро и добронамерено отношение между хората, което го има навсякъде другаде, но не у нас.
Тъжно ми става, като се замисля и колко много сме изостанали дори спрямо комшиите, да не говорим за т.нар. „бели страни”...
А сме изостанали, защото сме загубили трудолюбието си, достойнството си, зачитането на другия и на общността.
Какво е обратното на носталгията? Родоотстъпничество, вероятно ще каже някой.
Боже, колко ми се иска България да стане нормална страна, да не съсипваме повече прекрасната си природа, да запазим и умножим това, с което щедро си ни надарил, и да не гледаме наоколо с омраза!
Дали ще стане, не знам... Вяра, за съжаление нямам, но поне се опитвам да си опазя НАДЕЖДАТА!
Дай , Боже!
Няма коментари:
Публикуване на коментар