ден втори

Днес сме го планирали за разходка по Босфора.
От фирмата ни бяха предложили такова развлечение
„Разходка по Босфора с корабче
Цена при група до 11 човека – 240 евро за цялата група; 12 - 26 човека- 22 евро; над 26 човека –14 евро
Цената включва: трансфер до пристанището, наем на корабче и екскурзовод на български език.”…


Решихме да си го организираме сами. Има два варианта:
Едната фирма TurYol прави тур с отиване и връщане до края на Босфора, без междинни спирания, за час и половина и цената е 5 турски лири (сметнете си колко е това спрямо цената на нашата фирма)
Другата фирма IDO е нещо като градски транспорт, тръгва в 10:35, в 12:00 и в 13:35 от Eminönü Kalkış и спира на Beşiktaş, Kanlıca, Yeniköy, Sarıyer, Rumeli Kavağı, докато стигне до Anadolu Kavağı Varış в 12:05. Първият рейс на обратно е в 15:00, после в 16:00 и последният е в 17:00.
Цената за двете посоки е 12,50 турски лири (около 1/4 от тази, която искат от нашата фирма!)
Може да се слезе, на която си искате междинна спирка и да се мотате там (това го замисляме за следващия път ;-) ), като прибирането може да е каквото си изберете - с корабче, с автобус. Само от последната спирка Anadolu Kavağı Varış, връщането е единствено с корабче. Престоят на последната спирка, ако хванете първия рейс, е 3 часа. Времето е достатъчно човек да се качи до крепостта, да снима и да слезе и да хапне в многобройните кръчми наоколо.

Тръгнахме пеша от хотела. До пристанището е около половин час, но при условие че не се заплиташ. Добре, че се замотахме много леко, а и аз съм си паника и все гледам да имам резерви от време, та най-лежерно си хванахме ферибота в 10:35.
Докато чакахме на опашка да ни пуснат да се качим (защото пускат на порции) и гледам разни достолепни германци и англичани припкат и се бутат, като циганета в тролейбус. Бре, мама му стара, какво им става на тия? Като се качихме на ферибота и разбрахме. Боят е за готините места за сядане. Тези кораби са на два етажа, като една част е открита, а другата затворена. Добрите места са на горната палуба (така ли се казва?). Ние естествено останахме за долната, при това за затворената част, защото готините места вече бяха заети докато се натуткаме, но все пак си намерихме места поне до прозорците. Добре, ама се качи една сюрия турски ученички, които застанаха от външната страна и вече се виждаха само гърбовете им и почти нищо от пейзажа. Извадихме късмет, че бързо им писна и отидоха в барчето, та вече можеше да се види нещо през прозореца.
Честно казано, тази част от преживяното в Истанбул ми е най-любимата. Страшен кеф! Не мога да го опиша, морето, всички тези къщи, които са досами водата, самите спирки на ферибота... абе страхотно беше!!! Както не ми се качваше, понеже ме беше шубе, така не усетих кога мина час и половина, кога стигнахме и хич не ми се слизаше.

Anadolu Kavağı Varış е много приятно местенце, има си хотели, кръчми и една византийска крепост за забележителност.

Самата крепост не е нищо изключително, но от нея има страхотен изглед към края на Босфора и към открито море.

Кoгато се качвахме на ферибота един чичко ни връчи рекламно листче на някакъв ресторант и понеже връчваше такива листчета избирателно, се почувствахме поласкани и заинтригувани и решихме да го проверим за какво става дума.
Капанчето

Tasli Yali

се оказа много уютно хотелче с рибен ресторант. Понеже е малко встрани от центъра, явно не е много известно и беше много спокойно. Бяха заети само 2-3 маси от десетина. Освен разнообразното рибно меню предлагаха и две фиксирани менюта за 10 лири – паламуд или скумрия, калмари, миди, салата хляб и безалкохолно и за 15 лири – лефер и пъстърва, калмари, миди, салата, хляб и безалкохолно. Патили от предната вечер си поръчахме едно от 10 и едно от 15 за трите, стигна ни и даже дадохме и на един гастролиращ котарак. Всичко беше прясно и много вкусно. Само дето не сервират алкохол, ама нейсе.
Пред капана имаше минипристанище и лодки, а водата беше по-чиста, отколкото по нашите курорти. Група турски хлапетии си се къпеха и се кефеха, пък аз силно им завидях.

Научили номера с местата на ферибота, проводихме най-младия член на групата да запази места на горната палуба, в откритите зони, докато ние се оправяхме със сметката.
На горната палуба на мен определено ми хареса много повече. Вярно че духа доста и клати осезаемо повече, но пък се вижда прекрасно и атмосферата си е друга.
Обратният път ме изкефи още повече и съвсем пък не ми се слизаше.

Пристигнахме в Eminönü в 16:30 - един никакъв час и решихме да уплътним времето до маймунския (той пък се оказа кучешки) час (часът за пиене) с едно посещение до Капалъ Чаршъ.
Понеже това си е туристическа атракция, лудницата там е пълна. И понеже част от атракцията е пазаренето, там са най-големите хиени.
Бяхме решили да купим някакви сувенири. Обикаляхме, гледахме и си харесахме едни малки керамични плочки (2х2 инча) с ориенталски шарки, които предприемчивите турци бяха превърнали в магнити за хладилник. Първата партида започна с цена от 3 лири за парче, след пазарлък се стигна до 5 лири за 3 броя. Главният преговарящ реши да подобри този си резултат и следващата партида беше спазарена за 8 лири за 5 броя. На другия ден видяхме същите плочки в бая лъскав магазин, на главната улица за по лира парчето (но пък нашите бяха с история) :-)

След това преживяване скокнахме до хотела, ударихме по едно питие (няколко пъти), поумихме се леееекинко ;-) и търтихме към Таксим.
И там обикаляхме като бесни, снимахме и се опиянявахме от миризми, звуци и гледки, докато съвсем не грохнахме.
Пак се почна едно търсене на кръчма с вегетаринско меню, разгеле, лесно намерихме една много приятна малка кръчмица и се строполихме на столовете благодарни.
След около час почивка и прилично похапване, си тръгнахме.
На връщане попаднахме на интересни графити в един двор и ги снимахме.

На връщане от Таксим аз прецаках групата. Понеже беше сравнително рано, нямаше 23:00 часа, а аз не допусках, че може да има редовен транспорт по това време, решихме да се прибираме пеша. Добре, ама заваля. При това заваля порой. Скрихме се под една стреха и чакахме около половин час да намалее дъжда. Понеже Истанбул е малко като Търново – все са едни наклони и баири, като шурнаха ония ми ти води - водопади по улиците, само гледаш да си по-нависоко. Дъждът поспря и ние тръгнахме, обаче не може да се мине навсякъде, бяха станали едни реки, едни езера... заобикаляш, въртиш, и дрън – пак се объркахме, ми ся! Видяхме група турци насъбрани край един дюнерджия, стоят хапват и си лафят. И почна една мъка - те на турски, ние на английски – тази улица, онази улица... (а понеже сме гъски не си взехме визитката на хотела, дето е с карта и имената на улиците около него!). Пълен ужас!
Хеле, оказа се, че почти сме били стигнали!
Прибрахме се мокри и премръзнали, взехме си по един горещ душ и сънчо.

продължение

Тръгнахме да се разхождаме и да си търсим нещо за обяд. Край Босфора има сума ти места, на които пекат скумрии на скара, в хляб, с лук и лимон и те ти сандвич-мечта.
Balik ekmek
Супер си е - гледаш морето, гризеш си рибата и храниш и чайките.
После по моста Галата и нагоре към кулата и към Таксим. Едни чудни сокачета - тесни, криви, страхотни. Само дето пустите му баири ти взимат душата, ама всичко се плаща ;-) помотахме се и хайде на обратно.
Забихме се в някакви улички, които безкрайно ми напомниха на Созопол, Несебър.
Имам чувството, че градът е парцелиран, улица на която продават килими, друга предимно с канцеларски стоки, сладкишите и те си имат улица... (точно нея уцелихме). И на всяка крачка „буйрун, буйрун”, чак ти става неудобно от такова внимание. Мамооо, ако живея тук ще стана 130 кила за 2 месеца!
След известно объркване, консултиране с карти и напътствията на една изключително любезна дама успяваме да се докопаме до познати зони и да долазим до хотела.
Кратка почивка, няколко малки за отскок и хайде пак.
Пак обиколки, разглеждане и снимки, но започваме да се озъртаме и за заведение за вечеря. Проблемът е, че аз не искам да ям месо, а в Турция много се набляга на месото и усложнявам живота на другите две кози осезаемо.
Като минете покрай някоя кръчма, отвън, почти без изключение, има поне един, който „дебне” да хване потенциални клиенти. Един ни гонИ сума ти време, с меню с картинки и накрая влязохме в неговата кръчма. За вегетарианците решение са разните гюзлемета със сирене, спанак, картофи или пидета с подобни плънки. Ние си поръчахме PEYNİRLİ PİDE, плоска питка прищипана в двата края, да се получи нещо като лодка и напълнена с кашкавал, домати и чорбаджийски чушки
Грубата ни грешка беше, че си поръчахме по едно на човек. Въпросните пидета бяха по 50 сантиметра и се озорихме бая, докато ги изядем.
Прокарвахме ги с айран, защото ислямът забранява алкохола и го сервират само в определени заведения. И това е едно от „неудобствата” в Истанбул - трудното намиране на нетуристическо заведение със сервиране на алкохол. Ако искаш да пиеш дори бира, трябва да си я купиш в магазин и да си я пиеш в някоя градинка или в стаята.
След такова великанско ядене решихме да се разтъпчем и се понесохме към Мраморно море. До морето – лесно, слиза се надолу, вървиш и си свиркаш, зорът е когато тръгнеш на обратно по баира.
Та слязохме ние, покрай брега хората си седят в тревата или на пейките, направили са си пикници, хапват, гледат си морето, хлапетата се гонят и се забавляват – идилия.
Пак се замотахме и разпънахме картата. Местният клошар, който беше твърде колоритна личност, реши че сме се изгубили и се самоназначи за наш водач. Върви си човекът, тегли си количката, събира разни бутилки и ако реши че много изоставаме, току ни подвикне, върне се и си бръмчи нещо на турски. Мил човек!
Та така бавно и полека допълзяхме до хотела в един леко пионерски час, но вече сме гроги...

Живот и здраве утре с нови сили!

iSTANBUL

Така-а-а...
По празниците отидохме до Истанбул.
Тръгнахме на 5 септември вечерта от София. Времето беше гадно - валеше и беше студено. С едно спиране малко след Пловдив в 12 вечерта бяхме на границата.
Всичко живо беше решило да пътува явно - имаше над десет автобуса и огромна маса коли, голЕм джумбуш!!!
От наша страна минахме лесно – наредихме се на опашка пред едно гише и шляпта-шляпта за около 15 минути минахме паспортния контрол.
При турците беше по-весело. Мина първо един да ни събере паспортите в автобуса, после чакахме да ни ги върнат, каката от фирмата ни ги раздаде и после мина един друг да провери дали всеки си има печат в тескерето и тая процедура отне около час.
И сетне се почна величественото чакане. Започнаха проверка на багажа. Веселба! Един рейс, втори... мамата! Та така до 3 часа :-(
Нейсе, натоварихме се и потеглихме. В 5:30 часа спряхме за почивка край някаква бензиностанция. Хората бяха затворили и спяха, но десет минути след като спряхме, закусвалнята и магазина бяха отворили. Беше топло и миришеше на море!
Тръгнахме да се поразтъпчем наоколо - чисто, тревата подстригана и хоп – купчинка боклуци. Ура! И турците са като нас. Тряс! Празните пластмасови бутилки са от „девин”. Срам!
Пристигаме в Истанбул около 7 часа в четвъртък, суетене и разтоварване на багаж в лобито на хотела. Готвим се да тръгнем на панорамна обиколка към 8:30.
Трепети – третата коза от групата още я няма (тя пътува сама от Бургас и срещата е в хотела), разгеле пристига навреме.
Пристигат рейсовете за обиколката. Единият е чуден, стъклото е супено и залепено с тиксо, няма и микрофон за екскурзовода... народът се суети и се лута между два рейса, „водачките” не могат да си преброят хората... появи се един турчин, огледа се и обобщи ситуацията с „организация йок!” и този етикет ни беляза до края.
Следва едно мълниеносно притичване около Синята джамия, Света София и обелиските, пак на рейсовете и заминаваме към азиатската част. В рейсовете почти нищо от обясненията на екскурзоводката не се чува заради микрофона. Карай, хващаме ключови думи "Босфор", „Галата”, „Долма бахче” ... и си набелязваме цели :-)
В азиатската част спираме в едно капанче с готин изглед към Босфора и отсрещната страна с вилите на големците, уговаря се час на тръгване и имаме лично време да се огледаме наоколо. В уговорения час, около пет човека от четиридесет, сме около автобуса. Започва се чакане - петнадесет минути, двадесет – събираме се. Пак на рейса и отиваме до „Св.Стефан”, разглеждане, снимки и в хотела. Ура!
За момента приключваме участието си в „групата”. Следобедът и вечерта са си само наши, ще ходим където си искаме и няма да чакаме никого!

нещо като начало

Видяла жабата, че подковават вола, та вдигнала и тя крак.

И ето и аз си направих блог.
Тоз мерак ме напъна още лятос, като станаха сакатлъците с ГДБОП и блогърите. От край време съм си вироглав добитък и най обичам демонстрациите на сила, еле пък от ченгета. Та тогава си рекох – тормозят блогърите, значи е време да си направим и ние блогче. Но понеже писаното слово винаги ми е било безкрайна мъка, а и съм величествена марда, а пък системно писане и аз сме напълно несъвместими и работата се разсъхна...

Но ходихме до Истанбул, влюбих се и силно ми се прищя да си излея душата...
Крайният продукт от всичко това е – имам блог.
Това е положението!

Като успея да си намеря мозъчната клетка и се преборя с мързела си ще напиша истаНбулската хроника :-)

Ето една снимка за отскок